***

Пих доста кафе. И водка доста пих. После хората се обадиха на Бавна помощ – имал съм небрежно-суициден вид. Пристигнаха специалистите – психолози, антрополози, тия от култпросветата и други разни.
-Какви псикорози – питам – защо са ми?
- Не псикорози, а психолози и най-вече психоложки – крещи дебела лелка с извити надолу устни – психоложките са особен вид стоножки – вече се е успокоила и обяснява, размахвайки пръст срещу ми – дезинфекцирани и хербаризирани, те са търсено бижу за официалното облекло. Новата зимна колекция на Кристиан Диор бъка от тях. А в натурален вид се поднасят като възбуждащо средство в коктейлите. Много по-добри са от испанската муха.
- Какви мухи, какви стоножки?!! Мразя насекоми, махнете ги веднага оттук! – Опитвам се да стана от масата, но политам заедно със стола и падам на земята. Явно съм прекалил с алкохола.
- А-а-а!!! – надвесва се лелката. – Мразиш, а?! А как така, защо – изобщо не те интересува! Мида такава! Гъба!! Трябва ти сериозен разговор с антрополозите.
- Не ща астролози, оставете ме на мира – пълзя към кревата, под който искам да се укрия. Оттам изскача главата на дългокос дядка с огромни диоптри.
- Ето го антропологът, ето го! – триумфира лелката. – Хубави хора са, със старческа склероза и добродушни. Само трябва да се внимава с динамита- всички са анархисти.
Дядката се ухилва и натиска нещо под кревата. Телевизорът се пръска на парчета, посипвайки цялата стая със стъкла и образувайки фина мъгла над нас. Анархистът-астролог цял засия, изскочи навън от убежището си и заподскача из стаята.
- Вругу- гругу-гругу-гругу – викаше старчето, докато се въртеше и размахваше крайници. – Вругу…
Лелката се наведе над мен и поясни важно и с приглушен тон:
- Танцът на лебердосите-зинхеи от северното крайбрежие на остров Матасхун. Любимият му.
После стрелна ръка и мушна нещо в ухото ми. Беше стоножката-психоложка, или психостон-ожкаожката, и се шмугна незабавно в главата ми, където започна да пищи от ентусиазъм и възбуда: „Ай, ай, ай- майка си видял през май!“ или „Ах, ах, ах – порцеланова глава на прах!“. Лелката се ухили:
- Всичко ще си кажеш! И майчиното мляко! Ще видиш- олеква!
През вратата се промъкна още едно старче, досущ като първото, но с брада и се закани към мен с юмрук:
- Вижте се! Прекъснахте всички връзки със себе си, с природата! И сега дошъл да се самоубива, а?!
Гърчех се и тръсках главата си да изхвърчи членестоногата гад, която вече ми причиняваше ужасни болки и мъчителен гъдел отвътре. „Започва да се осъзнава!“, сияеше лелката. Вакханалиите спряха, сатурналиите преустановиха, но дори в късното Средновековие и то пред Парижката катедрала…
Старчето залитна напред, размахвайки ръце, защото през вратата нахлуха два профила и грубо го блъснаха, за да минат напред. Единият беше костюмиран, много сериозен чичка около петдесетте. С прошарена коса и достолепна мутра. Край него вървеше двадесетинагодишно момче с фуражка, червена връзка и очиларко. Двамата носеха грамада оръфани книги, които стовариха на масата. Възрастният ме погледна с неприязън и ме посочи с пръст:
- Ти! Инфантилен, недоразвит инфрахуманоид. Какво знаеш ти за човешката скръб, за ожесточението от нетърпимото страдание от небитийността на Битието и отчаяното търсене на нуминозните основания на това мъченичество!…
- Култпросветата! – тържествуваше лелката.
- Още сред индианците пубенгоби влагането на метални предмети в тялото е имало смисъл на преминаване отвъд, което като форма на Несъществуващото Жертвоприношение отнема… – дядка номер две жестикулираше, качил се върху стола.
През това време ожкаожката беше започнала да извършва стремителни прибежки от главата до между краката ми, което ме караше ту да си присвивам на две, ту да се изпъвам назад като бастун.
- Познаваш ли Федон? А Федър? Августин, Тома, Ареопагит, Йеронимус, Дън… – устата на достолепния се пенеше и почти нищо вече не му се разбираше. – Познаваш ли Проповедта от планината? А горещата проповед на Буда? Чел ли си…
- А-а-а! – изкрещях. – Никого не познавам! През целия си живот не съм прочел и една книга! Махайте се! Изчезвайте оттук всички – вече бях напълно изтрезнял от разходките на психостожката.
- А-а-а! Махайте се, а?! – сбръчи вежди лелката и сложи ръце на кръста. – Това да не ти е Бърза помощ! Оттук скоро няма да си идем – докато не те направим съзнателно същество.
- Миличък! – от вратата се втурна, разперило ръце, миловидно девойче с пърхащи клепки. – Ой, миличък, миличък… – То се просна на колене пред мен, все така размахвайки ръце и вече с просълзени очи: – Аз ще те спася, аз! Ще те спася, миличък! Не бива!
- Р-р-р-р – от яд успях само да се разръмжа на гнусното същество, стиснал зъби. – Изчезвай, кучко!
- Неосъзнато говедо! И ти си тръгнал да се самоубиваш! – достолепният губеше нерви. До него с дръзновено лице стоеше мирно гимназистчето. Първата дядка настървено късаше дрехите си, а втората се бе закашляла вече от пет минути и плюеше кръв в кърпичката си. – Ти, несъзнателно влечуго, плужек, пигмей! За кого се мислиш, за Хемингуей ли? Дончо Цончев цял живот припка из поляните и прострелва във влажните очи крехки сърнички, а още не е посмял да вдигне ръка срещу си! Ти ли?! Ще те науча аз!
В този момент стоножката реши да излезе през оная ми работа, като предизвика при това една доста неприлична издутина на гащите ми.
- Ах! – изчерви се девойчето, прикривайки устни с ръчички. – знаех си, че ме обичаш, знаех си, нашата любов ще те спаси! – и сетне дръзко разкъса роклята си. – Аз съм твоя, твоя докрай!
В този момент слузестата стоножка успя да се измъкне и аз, издавайки от злоба и ярост кратки, нечленоразделни звуци я погнах с празната бутилка да я смачкам.
- Препоръчвам гещалттерапия и кални бани! – пищеше членестоногото, докато биех с бутилката покрай него.
- Ще започнем с нещо по -съвременно! Сартр, Камю, Ницше… – изреждаше оня от култпросветата, докато ме замеряше по главата с гореспоменатите произведения. Това ме накара да счупя дъното на бутилката, да се изправя и като се втурнах, му забих стъклото в лявото око. Очилата на гимназистчето паднаха от шока. Зад мене първата дядка скочи и мощно облада девойчето изодзад.
- Ай, ай, не бива, аз за него се пазя, за него – сочеше ме създанието с пръст, но не се опитваше да бъде много убедително. Лигите на дядката заливаха врата й. Стоножката квичеше от радост. Дядка втори се стовари на земята с облещени очи, от устата му се лееше кръв на парцали.
- Вън оттука! – изръмжах. – Прибирайте си и тоя! – сочех умрялата дърта маймуна. – Или ще ви изколя начаса!
- Безсрамник! – изсъска от вратата лелката, докато се омитаха. – Дойдохме да го осъзнаем, да го оттървем от празното самоубийство на сляпо същество, а…
Прекъснах многословието й като тропнах с крак и тя изхвърча като тапа от къщата.
Оттогава пия в мазето.Никой да не ме гледа.Наздраве!

09.2003