Копаем. Днес нараних ръката на другаря си. Дълга, върлинеста, мъртвобледа ръка, пронизана от синкави, дебели вени. Тъкмо тези криволичещи, забележимо пулсиращи вени бяха, които ме удивиха, поразиха ме с вида си и нестройните си лъкатушения. Замахнах с ръждясалата си кирка, почвата ставаше все по- камениста, всъщност беше станала само скала, замахнах
и другарят ми също бе замахнал миг преди това, но кирката му се бе отплеснала от камъка и ръката му попадна точно под удара на моя замах. Колко леко върхът премина през бледата плът, плъзна се о костта и продължи напред, разбивайки камъчета от скалата. Парче месо увисна леко надолу, бледорозово, някак свежо, а после се изпълни с кръв, която рукна надолу, обля ръката и се стичаше, шуркаше към земята. И двамата гледахме вцепенени (още…)
