Затвориха ме в дъбовата, твърда кутия и ме закопаха дълбоко в земята. Чух как горе минава булдозера, шумът под земята идваше глух и някак плътен. Насам- преминава движението на веригите,.. натам,.. преминава… Заглаждаше земята отгоре. Отначало при преминаването на веригите отгоре дъските пращяха и кутията едва- едва се накланяше с посоката на движението. Машината се оттегли и шумът й се отдалечи и изчезна.
За всичко това си давам сметка едва сега, дори се чудя как въобще се е отпечатало в паметта ми, защото бях откачил. По него време едва ли съзнавах нещо от заобикалящото ме, блъсках и ревях, сляп, глух, накъсал съм плътта по кокалчетата на ръцете си и главата.
Естествено, някога после е дошло изтощението и треперещото ми отпускане в мрака, в тази кутия без пространство да свиеш краката си в коленете. Ковчегът, в който до мен лежаха много други. Някой стисна ръката ми.
- Няма значение. Вече няма значение – каза. Топъл, момичешки глас. – Въздухът скоро ще свърши.
Разбирам, че в изстъплението си съм наранил мнозина, знам, че в тази купчина от тела не е възможно ударите и блъскането ми да не са раздавали болка у околните. Не съзнавах нищо. Заравяха ме жив.
- Виж, ако искаш, по-добре е да сме заедно, докато всичко това свърши – каза тя.
Бе топла и погалих лицето й в пълния мрак.
2004
